Бих искал да разкажа една история. Тя не е тъжна или депресираща, нито пък е изпълнена с щастие, слънчеви лъчи и усмивки. Както всяка друга история, базирана на нечий живот, тя има своите падения и възходи. Първо, обаче, ни трябва герой. Нека да го наречем Дидо.
В момента Дидо е на 27, той е средно привлекателен бял мъж и следва четвърта година психология и съвсем наскоро започна първия си стаж… изобщо. Някои червени флагове, но не особено извън норма. Нещото, което го прави „специален“ обаче са 16-те години, които е отдал на видео игрите, защото очевидно да развиеш уникална личност е прекалено старомодно. На практика този флирт с видео игрите започва доста рано.
През 1999 г., когато нашият Дидо е все още само на 6 години, за първи път се среща с фантастичния свят на видео игрите. В това праисторическо време да имаш личен компютър беше изключителен лукс и само най-заможните можеха да си го позволят и затова съществуваха така наречените компютърни клубове. Представете си го като кол център, само че с повече цигарен дим, замъглени лампи и ругатни. Това беше първият път когато Дидо се срещна с класики като Counter Strike 1.5/.6, Starcraft, Warcraft 2/3, Baldur’s Gate, Age of empires 2, Doom, Quake, Call of duty и още доста… краят на 90-те наистина беше „златният век“ на индустрията. Но да не се разсейваме. Дидо никога не е имал много приятели, а тези които ги имаше… Нека да кажем, че винаги се е чувствал като странното трето колело. Не разбирайте погрешно, те не бяха лоши с него, не са го обиждали или наранявали, просто комбинацията от нестабилно здраве и свръх-защитни, хеликоптерни родители означаваше, че той не можеше да прави доста от нещата, които други деца правеха. Което от своя страна значеше, че всеки път, когато изпуснеше нещо, Дидо се чувстваше още малко изолиран. Родителите на Дидо не носят цялата вина. От една страна те си имаха добри причини.
За него видео игрите се превърнаха в една пленителна реалност, която е винаги там и той може винаги да се включи в нея без да изпуска нищо. Пък и разбираше начина за комуникация с нея: Кликаш два пъти малката иконка на екрана и след малко смешните малки човечета извършват странните си действия карайки Дидо да възкликва „Уха, яко“. Този танц със „тичащия идиот с пушката“, както майка му доста подходящо описваше Counter strike и др. подобни, постепенно прераства от лек флирт, през страстна любовна афера до насилствена връзка по навик и несъществуващо чувство за самооценка. И не, не приравнявам пристрастеността към видео игри с насилствените връзки, но в един момент отношението ти към самия теб много ги наподобява.
Този първоначален Амур продължи около 4 години. През това време видео игрите бяха все още просто хоби и Дидо все още правеше опити да комуникира със свои връстници и да учи редовно. За съжаление, колкото повече растеше, толкова по-ясно осъзнаваше своята невъзможност да се впише в средата. Това го караше да е тревожен, объркан и да се чувства самотен, изолиран и отхвърлен. Играеше все повече и повече. В началото фактът, че трябва да ходи специално в компютърен клуб и да дава пари за да може да играе, го предпазваше от ексцесии, но в момента когато той получи първия си личен компютър, нещата наистина тръгнаха по течението.
До 5-ти клас Дидо вече прекарваше по-голямата част от свободното си време в играене на видео игри, до 8-ми клас всяка свободна секунда отиваше за видео игра. Ако свободна секунда нямаше, то той щеше да я вземе от някъде. Лабилният му социален живот ескалира от застрашен в изчезнал, неговата емпатия и възможност да се свързва с другите на емоционално ниво почти напълно се изпариха, а умът му беше напълно обсебен от видео игрите.
Чувстваше се ядосан, объркан, самотен, отхвърлен, виновен, слаб, недостоен, тревожен и до някаква степен изпълнен с омраза към себе си и към света. Чувстваше ярост, вина и слабост, защото не можеше да спре, въпреки че разбираше какво му се случва. Усещаше се изоставен от родителите си и им беше бесен, въпреки че осъзнаваше, че те няма как да го разберат, ако той не им обясни. Беше самотен, накърнен и изоставен от своите връстници, дори и от тези, с които комуникираше по-често, въпреки че разбираше, че те не са длъжни да общуват с него. И всичко това го караше да се чувства объркан, толкова, толкова объркан. Объркан към кого да се обърне за помощ, съвет или разбиране, той просто избра да се справи с проблема си като гангстер от 30-те, заля всички тези емоции в бетон и ги захвърли в дълбините на своята малформирана психика. И от там нататък правеше единственото нещо, което разбираше – играеше. Само че сега игрите не бяха вече забавни или интересни, те го разсейваха като деспотично задължение, или работа, но все пак начин да избяга, просто защото разбираше горе-долу всеки жанр и знаеше какво да прави… като добре дресиран хамстер с колело.
Това продължи, докато в един момент дори игрите сами по себе си не бяха достатъчни, за да може да избяга и не започна да яде. Толкова много бърза, нездравословна храна, залята с достойна доза кола… гузната съвест е уникален мотиватор. Дори завършването на гимназия с добра диплома не беше за него повод за гордост, а още едно нещо, за което да се чувства виновен. Все пак ако това е резултата с нулеви усилия, представете си какво можеше да бъде ако се беше опитал поне малко? Нали помните какво написах малко по-горе за нездравословната връзка със самия себе си?
Е, това продължи около 11 години, докато той не се озова на края на въжето си. На 22 години, с 2 години изпити в университета, 24 килограма наднормено тегло, напълно убеден, че е безполезен, незаслужаващ никакво щастие, успех, самоутвърждаване и…. барабани моля … още веднъж планирайки да избяга от чувството си за вина и несигурност само че този път – във френския чуждестранен легион. Брилянтно! Защото бягането се получи толкова добре първия път. Ако пренебрегнем фактите, че той нямаше паспорт за пътуване, или пари, за да си вземе билет, или каквито и да е било житейски умения, за да се снабди с тях… планът все пак си остава ужасен.
Притиснат до стената, той се стегна и разказа на родителите си за това, което е постигнал. С това имам предвид, че Дидо избяга при родителите си и в продължение на около 3 часа плака като малко дете, на което току що са му взели любимата плюшена играчка, за да бъде изпрана. Избяга при същите тези хора, които не го разбираха, и нека да бъдем честни, те наистина не го разбираха, но през тези 3 часа той си беше впечатляваща гледка и те трябваше да признаят, че нещо не е наред в Датската държава. За щастие това се оказа по-добрият вариант. Започна да ходи на терапия, системно намали времето прекарано в игри, бавно започва да си взима изпитите, започна редовно да спортува и успя да овладее хранителните си навици и своето тегло. Впоследствие Дидо дори успя да осъзнае, че въпреки всички неща, които си е причинил, той не е безполезен и може би наистина заслужава поне да се опита да бъде нещо повече.
Защо избрах да напиша историята на Дидо? Просто казано, защото всички може да познаваме един Дидо или един Дидо в развитие. С карантините покрай Covid-19 и изолацията, която децата изпитват, все повече от тях се захващат с игри. Все повече от тях ще са склонни да предпочитат видео игрите пред справянето с проблемите, които им се струват нерешими, но за нас са незначителни или лесни. В крайна сметка важното е как се чувстват те, как виждат те проблема и да получат признание, че мислите и притесненията им са валидни. Както и подкрепата, че могат да се справят с дадените проблеми. Защото с малко внимание, доброта и грижи те могат да избегнат Дидо. Могат да избегнат подтискането на своите чувства и емоции, могат да развиват силата и отговорността да се справят със свободата и живота като цяло. Могат да имат живот, който си струва да се живее. И ако виждате малко от Дидо в себе си, не чакайте и не се колебайте да потърсите помощ.
Терапията не ви прави слаби или жалки, в крайна сметка да потърсиш помощ е нещо напълно нормално. А за гордите и силни, които могат да се справят с всичко сами, погледнете го по този начин: колкото по-бързо я потърсите, толкова по-евтина ще ви излезе и толкова по-бързо ще преодолеете проблема. И докато Дидо имаше извинението, че е израснал във време, когато нямаше толкова много източници на подкрепа, днес има много места, където да я получите. Като например училищни психолози, лични терапевти или места като младежката къща “Скрити Лайкове“ на Project L.I.K.E. Ако се чувствате депресирани или тревожни, ако знаете, че сте в лош период от живота си – без работа, приятели, планове за бъдещето и не знаете какво трябва да направите, не се колебайте да потърсите помощ. Това може да бъде чудесно място за развиване на уменията и силните страни, необходими за овладяване на живота ви.