Грозната болест, започваща красиво

 

Обикновено, когато човек заболее от някаква болест, първите симптоми, които усеща тялото, макар и не толкова болезнено, са неприятн – тук обаче – не. Еуфория, прилив на енергия, усещане на лекота в стомаха… измамно щастливо настроение.

Така започна моята история с нея. Завършвайки началното училище, казах, че вече съм твърде голяма за балетната школа, в която ходех и реших, че е време за нещо ново: някои деца тръгваха на актьорско майсторство, изкуство, аз обаче реших, че моето занимание ще са Диетите. И те наистина се превърнаха в любимото ми извънкласно начинание, хоби, на което посвещавах цялото си свободно време, интересувах се и „самоусъвършенствах“ в него.

Годините, които прекарах в това самоусъвършенстване минаваха неусетно, а моята страст да експериментирам с тялото си, пиейки различни отвари и четейки в различни групи за диетуващи жени, се засилваше с всеки изминал ден, с всеки свален килограм. Невинно изглеждащо отстрани, отслабването ми между 11 и 14 – годишна възраст беше „красивата част“ от най- грозната болест, която тогава никога не бих си представила, че ще преживея.

След това обаче илюзията се счупи: въпреки отчаяните ми опити да задържа поднормените си килограми, пубертетът настъпи и при мен, колкото и да не ми се искаше – всяка нова извивка по тялото ми ми се струваше отвратителна, неестествена и най-вече беше знак за неуспех в преследването на моята така любима страст. Срамът от тялото ми, непрекъснатото сравняване с момичетата около мен, видът на краката ми в огледалото… всичко това ме водеше към паника, която потисках с още храна, а след това механично отивах в банята и пусках чешмата… Гърлото ми се раздираше, но това не беше достатъчен повод да спра, имаше дни, които извървявах маршрута между хладилника и банята до безкрай по цели дни, разбира се, когато нямаше никого вкъщи, някой слънчев уикенд, например, когато семейството ми е на разходка, а аз използвах времето да работя върху самодисциплината и тялото си. Постепенно изградих стратегия как да се изплъзвам незабелязано с няколко филии хляб от стаята, скрити в ръкавите на пуловера ми, имах тайни места, в които криех всякакви шоколади, бисквити: стигах до там да ползвам за „хралупка“ дори мястото под възглавницата си, мислейки как ако случайно майка ми провери цялата ми стая (както постепенно и тя се научи да прави незабелязано), не би се сетила за леглото ми, а аз се стараех в тези моменти то да е перфектно подредено, с опънати чаршафи и калъфки. Нямаше място, което да не използвах за скривалище, а дори при най-леката опасност стратегията ми на хранене и повръщане да бъде разкрита, се разярявах зловещо и отричах с пълна сила всякакви подобни „абсурдни“ обвинения. Вече бях в капана, грозотата настъпи с пълна сила в деня ми.

Сякаш с всяко ново утро умът ми губеше разсъдък, единствено в съня си можех да изпитвам радост от преживяванията там, докато реалността ми даваше агония, тъга, безнадеждност. Потокът от мисли какво грешно правя, за да се чувствам по този отвратителен начин, чуденето ми защо всичките ми приятели постепенно се отчуждиха от мен, непрекъснатите нападки и обиди между мен и родителите ми изпиваха енергията ми, водеха ме състояние, в което просто исках да сложа край на всичко. И въпреки това, причината за цялото това състояние си седеше там, благодарение на мен самата: ще кажете, абсурд, как при положение, че сама го знаеш и осъзнаваш, не го спреш просто?! Не можеш, просто вече „демонът“ на болестта е пленил ума ти, а ти постепенно се превръщаш в негов подчинен. След като толкова подмолно е превзела ума ти, болестта превзема и тялото: вече гледката в огледалото е неприятна, но тя дори не е важна. Падаща коса, жълта кожа, чупещи се нокти, лоши зъби… и всичко заради храната, тази същата храна, заради която изобщо тялото е живо. Нейно величество храната- моят най- голям ужас, спътник в самотата, верен другар и най-зловещ страх.

Събитията в живота ми следваха своя път, завърших гимназия и заминах за чужбина с идеята, че в този момент  оставям болестта зад гърба си, всички лоши спомени, места, свързани с проблема, всички „хралупки“ за храна оставаха зад мен, започвах на чисто- в нова държава без тягостни спомени и родители, които да ме съдят. Това щеше да е прекрасно…но пак беше илюзия. Също като първата диета. Залъгвайки се по приятната идея как всичко от днес нататък ще е друго, как правейки се на щастлив и екзалтиран ще си друг- но не си, така и аз не бях. Илюзията за пореден път се счупи, вече просто не бях сама в онази стая, ами в мрачно, мъничко общежитие в Англия. Механизмът на действие при паника беше ясен: хранене, повръщане, криене, плач и пак отново. Психически не издържах и се прибрах, но не за дълго…

Още с прибирането си в България имах вече план отново да избягам, знаейки че не искам да се върна у дома, там, където ме чакаха всички болезнени спомени. Не можех да погледна майка си и да я убедя, че в чужбина съм оздравяла (както впрочем всички ни се надявахме), не можех и себе си да убедя, затова отново избягах, пак навън. Събирах и разтоварвах големите куфари за втори път през тези 3 месеца, опитвах се да съграждам новия си живот и пак се хвърлиш в непознатото. Забравяйки обаче в куфарите с мен си нося „демона“ – нося слабителните си хапчета и към 20-тина веган десертчета, на които бях решила, че ще се изхранвам там първите дни, защото след Коледа ми се струваше, че съм напълняла.

Отчаянието, с което се прибрах в България, не пожелавам на никого, никога по света. Загубих не само мечтата си да уча в чужбина, но загубих и себе си, с всеки свален килограм губех частичка живот…вече не изпитвах нужда да ми е щастливо, беше просто нормалното. Ставаш, изчакваш кога ще дойде момента на усамотение и започваш ритуала: купичка, поглъщане, изплюване. И това с часове наред в пълно опиянение. Прилошава ти, ръцете ти треперят от паниката, но продължаваш, плачеш в банята след последния епизод и след малко пак до хладилника. В тези моменти няма изход, не можеш да спреш докато не изнемогнех или докато някой не се прибере и трябва да обясниш защо хлябът за часове е изчезнал от хладилника. Кошмарът от болестта някак се беше превърнал в ежедневие на всички ни.

„Грозната болест на красивите момичета“ – и това съм чувала от една от лекарките, която твърдеше, че цял живот подобни жени си остават белязани… че път за тях нагоре има, само ако редовно си пият хапчетата. Иначе заради това, че са хубави, цял живот ще ги съдят по външния вид и тази фикс-идея за слабост ще ги преследва. Само че от мен и красотата си беше тръгнала…не можех вече да намирам мотивация да се грижа за кожата и лицето си, дълготрайното заиграване с храната бе довело до стомашен рефлукс, който години наред незабелязано е съсипвал усмивката ми, а аз упорито съм продължавала да му помагам. Тези неща са необратими, липсата на цикъл може да е необратима и опасна за здравето – но в тъмнината на моето робство на болестта аз дълги години дори не обръщах внимание на това.

Сега, пишейки тези редове, вече го знам. Но попаднах в най- дълбоката бездна, за да го разбера, за да осъзная, че да се лишавам в името на това да бъда слаба, е равнозначно на това да бъда тъжна, сама, отчаяна. Страхувайки се да загубя контрол върху теглото си, аз изгубих контрола върху живота си, загубих вдъхновението, любовта, много от приятелите си, дори собствената си майка. И след всички тези загуби най- после намерих смелост да се обърна към Нея и да се запознаем. Реших, че вече няма за кога да се страхувам кой ще разбере за болестта ми (не че тя отдавна не си е личала, както след време близки мои хора ми споделиха), реших, че ще говоря за нея открито, първо пред приятелите си, а след това и в обществото. За всички щети, които хранителните разстройства нанасят и за подмолната им природа. За демоничното опиянение от слабеенето за сметка на истинското живеене,  за криворазбраното схващане, че от такива заболявания страдат само „хубавите“, защото видиш ли тях по друг начин не ги оценяват освен по слабостта. Не, не е така – и моята история е само една от хиляди други, не мислете, че те не са сред нас. Не са само ходещите скелети, към които всички извръщат потресено погледи, не са и само хубавиците, не са само жените, не е само, за да изглеждаш слаб. Причините са много- в моя случай беше разводът на родителите ми и огромният стрес, който изживявах, макар и подсъзнателно. Използвах храната, за да потисна емоциите си, опитвах се да се разсея от чувството на безсилие и гняв, да изгоня тревожността и тъгата чрез фокусирането върху купичката с надробен хляб, механичното дъвчене ме успокояваше, даваше ми време на тишина в главата. Ужасните мисли изчезваха за секунди, последвани от самообвинение, че пак съм сбъркала.

Анорексията и булимията водят ума до пристрастеност, равносилна на тази от опиатите. И това е нещо, за което рядко си даваме сметка: тези момичета са пристрастени, техният проблем не е само външния вид и връзката им с кантара, картината е много по- голяма и зловеща. Попадайки в капана на хранителното разстройство, аз изгубих разсъдъка си, дълго време живеех сякаш на автопилот, определях ежедневието си според това какво и кога мога да се нахраня, кога ще имам удобен момент да си взема „дозата“. Затова днес с цялото си сърце искам да помогна да се счупи стигмата около тези разстройства и да помогна на други,борещи се с този ежедневен кошмар, момичета и момчета, защото има много такива, скрити в стаите си пленници на болестта.

Истината, че си зависим, е болезнена, тя е трудна за признаване, както от наркозависимите, така и от страдащите от хранителни заболявания. Но игнорирането и самозалъгването и в двата случая само завърта порочния кръг още повече, докато в един момент желанието ти да живееш в нови и нови илюзии не се изпари. То се изпарява, лъжата, в която много от нас, преживели такъв проблем, знаят, че е изморяваща. Вече зная, че нищо не може да върне безвъзвратно изгубените ми години в срам, когато вместо да се забавлявам с приятелки, да оставам след училище и да се радвам на времето, прекарано навън, аз бързах опиянено да се прибера и да се натъпча с храната, скрита в стаята.

Овладяването на болестта е дълъг процес, оздравяването е може би целоживотна битка. Но път нагоре има, самоизмъчването и видът в огледалото не са по- важни от щастието, което ви чака отвъд прага на дома, нужен е единствено кураж! Щастието не се определя от килограмите, чувството на обреченост не е до живот, а изход има- трябва само да открием сърцето си към другите и да позволим да ни се помогне! Оковите на пленените от тази болест са тежки, за да се отърсиш от тях трябва подкрепа, затова е важно да отвориш сърцето си за нея.

Най- важното, което аз разбрах за себе си след всички тези години е, че срамът от погрешните действия, самоизолацията, в която попадаш заради чувството на вина не помагат. Затова не оставяйте страхът от неуспеха и срамът да станат част от вас! Не оставяйте страхът от провал да провали живота ви и знайте, че в най-тъмното небе изгряват най-свелите звезди: така и вие пазите светлина, много по-голяма от тъмнината, която болестта е вселила във вас!

Подкрепата в процеса на оздравяване е жизненоважна: да имаш пространство, в което да признаеш за проблема си без съдене и етикети помага повече от дузина хапчета. За мен това беше Младежката къща „Скрити лайкове“, където за първи път почувствах нещо повече от разбиране, получих сигурност да бъда себе си. Това е място, където хора, търсещи подкрепа, могат да се срещнат не само със специалисти, но и със себеподобни. В „Скрити лайкове“ няма да се чувствате виновни, че сте отишли на специалист, защото „нещо не ви е наред“, а напротив: отивайки там, се чувстваш сякаш прекрачваш прага на къщата на приятел. Атмосферата, която почувствах аз там, още първия път, беше като от запалена камина: топла, уютна и спокойна. Ако живеете в София и сте готови да излезете от мрака на болестта, чувствайте сте спокойни да дойдете и да се срещнете с хора, които без предразсъдъци и упрек, ще ви помогнат и подкрепят в това изпитание. Пътят напред може да е труден: изисква време и не минава без изпитания, но си заслужава!

 

М. Т. – клиент на Младежка къща „Скрити лайкове“, София, България