Емпатията и главната ѝ роля в света ни
Емпатията има много имена. Може да се определи като „глътката въздух на едно добро сърце“ или като изкуството да се грижиш за другите. Тя е една многопластова част от душата и ума на човека. Научни деятели са стигнали до заключението, че емпатията действително е многоизмерно понятие с поне три основни елемента. Преобладаващо емоционалният компонент, присъстващ при различните животински видове, е емоционалното „заразяване“ или споделяне. Известен е и като способността да бъдеш повлиян или да участваш под някаква форма в скърбите, болката на други хора и като цяло в чуждите преживявания, което може и да не е дотолкова натурално за всеки един от нас, доколкото се е смятало преди. Всъщност това споделяне на емоциите прекалено често може да зависи от предварителните нагласи на човека към другия, от вече сформираните предубеждения за произхода на страдащия човек и от пристрастията на членовете на една или друга група (емпатията може да се почувства по-силно към членовете на собствената група, отколкото към „външните“). Вторият мотивационен, биологично и еволюционно вкоренен елемент е емпатичната загриженост, която може да бъде проявена към всяко живо същество. Този компонент лежи в основата на много важни психологически процеси като привързаността – силната връзка на обич, която първо се образува между детето и майката, а после се разпростира и към други хора. Третият когнитивен компонент е възприемането на чуждата перспектива – способността на човек да прогледне през очите на другия, да почувства каквото и той чувства. Колкото и натоварващо да е, доказано е, че приемането на гледната точка на друг намалява влиянието на пристрастията и на стереотипите върху това доколко един човек ще изпита емпатия. Предполага се, че именно възприемането на чуждата перспектива, стимулиращо емпатичната загриженост, е било причината за укриването и спасяването на преследвани и малтретирани лица по време на най-страшните събития в историята на човечеството като Втората световна война. Първото участие в спасителни дейности е водело до по-нататъшен контакт с преследваните лица и още подобни дейности за подпомагане, но дори по-важното е, че се е стигало много по-далеч от първоначалната емпатична загриженост – разпалвало се е желанието за справедливост. С други думи, емпатията с всичките си измерения не е съвършено доказателство за това какво чудо е да си човек (тъй като човечеството съвсем не е съвършено), но е мощен инструмент срещу нечовечността, срещу омразата и нашата саморазрушителност. Следователно това е един психологически механизъм, който е много важен за нашето оцеляване като вид. Затова емпатията може и трябва да бъде култивирана. В следващата графа ще разберете как това се случва чрез медиите.
Насърчаване на съпричастност – една от възможните функции на медиите
Сферата на комуникационните и информационни технологии оказва влияние върху всички аспекти от живота ни, което няма как да не включва и емоционалните преживявания. Много често съдържанието на конкретни медии, достигащо до нас, провокира чувства на емпатия. Може би Ви се е случвало да се разчувствате на някоя реклама и да си помислите, че прекалено лесно се влияете от някакви си манипулации. Всъщност изобщо не е необичайно явление зрителите да се просълзяват, докато гледат реклами. Въпреки своята краткост, класическите драматични реклами, за които се твърди, че имат подобни черти на филма и театъра, привличат зрителите със своите артистични и креативни елементи и в повечето от случаите са създадени, за да предизвикват чувства на съпричастност.
Влиянието на медиите обаче, разбира се, не се ограничава само с това на телевизионните реклами. От дълго време насам така наречените „примамващи или внушаващи медии“ имат способността да провокират определени емоции, нагласи и дори поведения у хората. Тази суперсила на медиите може да се оползотворява не само за материалистични цели като маркетинг на продукти, но и за полезни обществени цели като промотиране на психичното здраве или насърчаване на по-високата емпатичност, просоциалното поведение и активизма. Социалните мрежи определено имат заслуга за това. Много от профилите в такива платформи като инстаграм, фейсбук и тик-ток разпостраняват сериозни и мотивиращи послания и съвети. Въпреки това всеки от нас трябва да прилага малко или много критично мислене и да осъзнава, че дори нещо да е показано или написано по красив или интересен начин, това ни най-малко не означава, че разпространяващата се информация е достоверна.
Нещо друго важно, на което трябва да се обърне внимание е, че емпатичността на човек трябва да се разглежда както като фактор влияещ се от медиите, така и като вече налична характеристика или способност, която до някаква степен въздейства върху това към какво медийно съдържание ще бъде привлечен потребителят. Тук няма как да не споменем видеоигрите с насилствено съдържание, тъй като десетилетия наред се водят безкрайни дебати за тяхната възможна роля в повишаването на нивата на агресия и на честотата на агресивните поведения у играчите. Всъщност отговорът на този въпрос изобщо не е еднозначен. В повечето случаи много зависи какъв човек сте, тоест какви личностови характеристики вече притежавате, и дали те ще Ви послужат като щит от проблемното, понякога даже пагубно потребление на видеоигрите и други видове медии или, напротив, ще Ви подтикнат към него.
Нещо повече, много от видеоигрите спадат към категорията на „примамващите или внушаващите медии“. Те се определят като интерактивни средства за забавление, разработени, за да въздействат върху мислите и чувствата на потребителите по отношение на реалността. Това въздействие може да е от голяма полза за култивирането на емпатията. Видеоигрите, особено тези с елементи на виртуална или смесена реалност, имат способността не само да Ви покажат много различни перспективи (а, както вече знаем, това стимулира емпатичната загриженост), но и изцяло да Ви потопят някъде другаде – отвъд границите на физическия свят, който тялото Ви обитава в момента, може би даже пренасяйки Ви в друго тяло. Този похват е използван в такива игри като „Hush“ на Джейми Антонисе и Девон Джонсън или като играта „Peacemaker“ на ImpactGames. В първата играчът влиза в ролята на майка от племето тутси, криеща се в колиба с детето си по време на геноцида в Руанда през 1994 г., а във втората играчът трябва да вземе предвид гледните точки на много заинтересовани страни и да действа предпазливо, за да не провали процеса на постигане на мир. Игрите от такъв тип са признати като средства за подсилване както на когнитивния, така и на емоционалния компонент на емпатията.
Време за размисъл
След проченето дотук няма как човек да не се запита дали медиите наистина притежават тази суперсила „да разпращат“ добро, да развиват емпатията – частта от нас, която ни прави хора. Дали видеоигрите или пък социалните мрежи са „антибиотиците“, които могат да противодействат на страховитите последици от разпространението на човешките „бактерии“ на жестокостта, алчността, манията за власт? Можеха ли да влезнат в употреба за предотвратяването на някои от ужасите на човешката история?
Вие какво мислите? Ако можехте да се върнете в миналото, бихте ли използвали медиите, за да предотвратите някое събитие с трагичен край? Или пък бихте използвали медиите с образователна цел?
Помислете си каква следа бихте искали да оставите Вие в дигиталния свят.
Ива Чернева