Понятието «другите» придобива все по-нови очертания с времето. Исторически «другите» са били чужденци, привърженици на друга религия, хората от друга раса, езикова принадлежност, хората, които възприемат света по друг начин или не могат да станат пълноценни членове на обществото по една или друга причина и други безбройни категории, които така или иначе разделяха хората на «наши» и «чужди». Това понятие включва и хората с психични проблеми – психичното лечение е извървяло дълъг, драматичен път от пълно отричане, изолиране и насилствено «лекуване» на тези хора до приемане, разбиране, подкрепа и терапия, към което се стремим днес.
За съжаление, психологичната помощ все още не е достъпна за всички, в повечето случаи по финансови, но често и от социални причини. В някои държави посещение при психолог все още се възприема като слабост, «аз да не съм луд да ходя на психотерапевт», «ти не си нормален, трябва да се лекуваш». Думата «психо» все още се използва за обида, работодатели избягват да работят със служители с поставени диагнози, което кара хората, които се нуждаят от помощ, да избягват лекарите, за да не изгубят социалната си позиция. Стигматизацията на психичните отклонения (даже леките) се наблюдава повсеместно и нейното обсъждане все още не е в приоритетите и дневния ред на обществото.
Какво усещат днешните «други»? Какво е да наблюдаваш как тече животът около теб, но ти да не намираш място в него? Самота, страх, удавяне в собствените си мисли, които, като най-големия враг, изяждат всякаква мотивация за движение напред и прави всекидневните задачи непосилни. Прибавете към това неразбиране от страна на обкръжението, трудностите в обучение, намиране и на работа и изпълнение на служебни ангажименти, конфликти с близките хора, които не виждат проблема и прехвърлят вината върху мързел, невъзпитаност, необразованост или други фактори. Ужасът от проблемите постепенно се превръща в апатия и приемане на състоянието – «не ставам за това място», «няма да мога, няма смисъл», «защо да го правя». Вместо борба и лечение на проблема хората често се самоизолират и остават неразбрани даже и от най-близките си.
Грижата за психичното здраве трябва да стане толкова сериозна, колкото грижата за физическото. При първите признаци на подобни състояния е добре да отхвърлим стереотипите, наложени от обществото, и да се обърнем към специалисти. Ако пък ние се намираме от другата страна и близкия ни човек е с психичен проблем (или има други съпътстващи признаци, които е добре да знаем и да определяме), вместо да критикуваме или да възлагаме отговорността върху него, трябва да му подадем ръка и да говорим. Комуникацията, подкрепата и разбирането са първите неща, от които се нуждаят хората с депресия, тревожност или други психични заболявания, и е това, което всички ние можем да им предложим. Обкръжението трябва да приеме нова социална практика за отказване от дискриминация на хората с психични разстройства. Само когато обществото приеме реалността на психичните проблеми хората, които ги изпитват, ще се усетят като част от обществото и няма да се страхуват от диагнозата и терапията, които впоследствие ще им помогнат да се върнат в нормалния ритъм на живота.
От Алиса Скридлевская, стажант към проект LIKE